А ще има ли „мнозинство на бюджетния разум“?

Разбираемо е политиците да се опитват да обличат в символика решенията за съюз, коалиция, сговор  – до степен да превръщат в клише идеите за „евро-атлантическо“ или „антикорупционно“ мнозинство въпреки иначе съдържателния стремеж за обединяване за общи действия на основата на взаимно възприети ценности. И докато слушаме изобилно от телевизионния ефир интерпретации какво всъщност еди-кой си разбирал под „евро-атлантизъм“ или как точно се бори корупцията, съвсем скоро народните представители ще бъдат принудени да формират мнозинство по съвсем ясен и обозрим въпрос – а именно, как ще изглеждат финансите на държавата през следващата година. Надяваме се на отговорните партии да им е ясно, че с гласуването на бюджета предизвикват съвсем ясни, конкретни и недвусмислени последици – определят колко милиарда ще се похарчат, за какво и от кого, колко дефицит ще е допустим и колко с дълг ще разрешат на правителството да обремени бъдещите поколения данъкоплатци.

Това е упражняване на власт в реалния живот, а не в света на символиките, лозунгите и намеренията. Ситуацията накратко е следната: имаше известна неяснота дали служебното правителство ще внесе проект на бюджет за 2023 г.. Трябва да уточним, че според Конституцията на РБ само министерският съвет може да внася държавния бюджет в парламента – тук народните представители нямат възможност да се самоорганизират и да правят свой бюджет при липса на внесен проект от изпълнителната власт. В такъв сценарий изходът щеше да е или избор на редовно правителство, което да предложи свой бюджет, или таван на разходите след януари 2023 г. до размера на похарченото през същия период на 2022 г. Само че сега министърът на финансите Росица Велкова ясно заяви, че правителството ще внесе проект на бюджет.

На практика президентът Радев, който в момента е и глава на изпълнителната власт, иска от народните представители да поемат политическа отговорност за увеличение на публичните разходи с 11,3 млрд. лева през следващата година, за дефицит от 11,5 млрд. лева и за емитиране на нов държавен дълг от 16 млрд. лева. Още повече, това ще предполага и безкритична санкция на политика, която запазва този дефицит поне до 2025 г., което означава траен отказ от спазване на ограниченията пред дефицита до 3% от БВП и увеличаване на държавния дълг с още (поне) 38 милиарда лева – де факто капитулация и отказ от амбициите за присъединяване към еврозоната дори преди да сме опитали. И доколкото слушаме от месеци (за новите политически субекти) и от години (за по-старите) кой какви „червени линии“ няма да престъпва и с кого няма да влиза в коалиция, скоро ще трябва да решават дали влизат в коалиция с президента, одобрявайки рекордни дефицити и заеми на назначената от него изпълнителна власт с всички посочени последици и рискове.  

Има ли минимален политически шанс за „мнозинство на бюджетния разум“, което да поеме безспорен и недвусмислен ангажимент за промяна в траекторията на политиката и запазване на една от котвите след 1997 г. и съхранение на бавно и болезнено граденото доверие – на инвеститори, предприемачи, международни институции, но най-вече сред българските граждани - във фискалното благоразумие на всяко управление, независимо от изкушенията на момента? За да разберат по-добре предизвикателството, пред което ще се изправят вероятно съвсем скоро, ето няколко изходни бележки:

Да се върнем към основите: благоразумната логика предполага да следваме балансиран бюджет в дългосрочен план, като в лоши времена е допустим дефицит до 3% от БВП, а в добри времена трябва да се правят излишъци. Оттук самото обсъждане на дефицити от над 6% от БВП (или над 11 милиарда в номинално изражение за всяка от следващите три години) трябва да бъде пресечено като политически и обществено неприемливо в настоящата стопанска реалност.

Тази седмица НСИ – съвсем навреме – ревизира данните за БВП и показа, че през 2021 г. икономиката всъщност се е възстановила доста по-силно, отколкото доскоро мислехме. Какво ни казват ревизираните данни на НСИ? През 2021 г. реалният ръст на БВП е бил 7,6% - а не 4,2%, както преди беше обявено. В номинално изражение БВП е бил 139 млрд. лева  - а не 133 млрд. лева.; износът на стоки и услуги е бил 85,2 млрд. лева. През втората половина на 2021 г. растежът е изключително висок – отчетен е реален ръст на БВП т 8.6% през третото и 10.2% през четвъртото тримесечие; през четвъртото тримесечие на 2021 г. за пръв път БВП по текущи цени е надхвърлил 40 млрд. лева. С две думи – икономиката не просто е преодоляла шока от кризата в началото на пандемията, но и вече е значително над предкризисното си ниво от 2019 г.

Източник: НСИ

Положителните тенденции се запазват и през 2022 г. – дори след възстановяването през 2021 г., първото и второто тримесечие на 2022 г. бележат сериозен реален ръст от  4.4% и 3.9%. Номиналният растеж – а той именно е важен за приходите в бюджета, тъй като данъчната система облага печалби, обороти и доходи по текущи цени - през първото тримесечие на 2022 г. е 18,9%, а през второто - 21.4%. Многократно вече сме коментирали доброто развитие на промишлеността – България в няколко месеца дори беше с най-висок реален ръст на индустриалното производство в целия ЕС – рекордния ръст на износа, исторически невижданите ниски нива на безработица и така нататък.

Благоприятните данни дават надежда, че прогнозите на министерството на финансите са, както се казва, с една идея по-консервативни. Просто казано, вероятно има резерв в прогнозата за приходите – логично е при по-добро състояние на икономиката да има и по-високи данъчни и осигурителни постъпления. И тук стигаме до очакванията за 2023 г. и прогнозата за приходната страна на бюджета. Министерството изглежда залага консервативна прогноза, която предполага рязко забавяне на икономическата активност и сериозно свиване на инфлацията, при това на база песимизъм за динамиката още през втората половина на 2022 г. Но ние вече знаем какво се случва до август-септември, а дори и в реално време към момента.  При задържащата се висока инфлация и все още добрите текущи показатели за производство, износ, пазар на труда и потребление няма да е изненада, ако БВП през 2022 г. надхвърли 165 млрд. лева – а в представената тези дни макрорамка министерството очаква под 162 млрд. лева; оттам и номиналните стойности за 2023 г. ще са по-високи и дават лек оптимизъм, че ръстът в приходите може да е по-голям от представеното тази седмица.

Това обаче не е достатъчно да измести политическата отговорност от партиите в народното събрание. Да, при малко по-висок БВП през 2023 г. ще имаме малко повече бюджетни приходи, а дефицитът като дял от БВП ще е по-нисък с няколко десети от процентния пункт от предложения – успокоение ли ще е обаче при корекция на прогнозата да се приеме дефицит от, да речем 5,5% вместо 6,6% от БВП?

Анонсираната бюджетна рамка е, ако ползваме спортната или пеналистичната терминология, „втори страйк“ на министър Велкова. Тя още в края на август заяви, че прави изчисления при запазване политиките, а ако на някой не му харесва резултатът от сметките  - да поеме отговорността да промени нещо. Тази седмица заявката се потвърждава. Ако партиите са очаквали, че министърът на финансите ще е в традиционната си роля на „лошия“, който внася сдържаност на разходите и разум в данъчната политика, отнасяйки на гърба си цялото обществено недоволство и концентрирайки атаките от лобисти и зависещи от държавата бизнеси, то те ще останат разочаровани. Сега тежестта се прехвърля именно в народното събрание – базовият вариант е стряскащ и вместо да „дават“ и „помагат“, народните представители ще трябва или да потвърдят явно и изцяло разпада на финансовата дисциплина, или да търсят съгласие по благоразумни стъпки, стабилизиращи бюджета.

Как се прави бюджетна консолидация? Хем е много сложно, хем е просто. По-фундаментално погледнато, ако икономическата активност се запази, или поне избегнем голям спад, проблемът до голяма степен ще се преодолее. Затова всякакви мерки и инструменти, които увеличават инвестициите – частни и публични – и насърчават предприемачество и труд, трябва да са високо в дневния ред на следващите дни и месеци. Разбира се, има съвсем конкретни действия с видим ефект върху бюджетното салдо. Като начало – да се премахнат безобразно популистките данъчни преференции, които още в разгара на пандемията и през още три парламента бяха гласувани. Да, ще трябва да има признание за грешки, и да, ще има „крачка назад“ – от брашното през баровете и кръчмите, които ползват намалена ставка по ДДС от 9%, но продължават да осигуряват работниците си на една трета от реалните доходи, поне в София. Втората стъпка е фокус върху поведението на големите данъкоплатци – но това означава смелост да се изправиш срещу Лукойл, които продължават да претендират, че годишната им печалба е колкото на средноголям аутсорсинг на околовръстното.

По отношение на разходите за пенсии, заплати и социално подпомагане има много ясен подход, който е съвместим с бюджетното благоразумие. Ако инфлацията продължава, приходите в бюджета ще растат и това ще покрие известно увеличение на доходите. Ако пък имаме по-ниски приходи заради рязко изчезване на инфлацията, то тогава замразяваш (или даваш минимално увеличение на) пенсии, заплати и помощи. Следователно може да се намери решение „под условие“, което да обвърже ръст на доходите от средата на годината само при определени макроикономически параметри и изпълнение на бюджета.

Друг буфер са капиталовите разходи. За пореден път се залагат огромни суми – до август правителството е похарчило ¼ от заложените над 8 млрд. лева за 2022 г., но за 2023 г. залага 11,5 милиарда. Ясно е, че хроничната слабост в инвестиционното проектиране и бюджетиране води до това, че залагайки високи суми, изпълнителната власт си оставя „касичка на разположение“, която да разпределя без контрол на парламента. Съмнително е доколко догодина ще има толкова рязко активизиране и успешно „усвояване“. Но пък ако вземе да стане, такъв огромен импулс на публичните инвестиции ще доведе до по-висок общ растеж в икономиката и оттам – повече заетост, потребление и приходи в бюджета.

Накрая, но далеч не по значение, отново нека да погледнем към „слона в стаята“ – създадения мастодонт на енергийни компенсации. Неусетно тази държавна политика се превърна във втория най-голям харч в публичните финанси след пенсиите. Месечните разходи вече са по над 1 милиард, или над 12-13 млрд. лева субсидии на година, или 8% от БВП. Каква е логиката държавата да осигурява субсидирана евтина електроенергия за предприятия, които дори увеличават печалбите си в енергийната криза? Къде е логиката например рафинерията на „Лукойл“ да генерира рекордни печалби благодарение на конюнктурата и на това отгоре да получава милиони компенсации за електроенергия. Дали това е приемлив за данъкоплатците начин за насочване на милиарди печалби от продажбите на ток, докато държавата тръгва към пропастта на свръхдефицит?

Ако няма мнозинство на разума, което да даде ясни гаранции, че бюджетните разходи няма да растат отвъд динамиката в икономиката, че дефицитът ще е до 3% от БВП, а данъчният популизъм ще бъде предотвратен, то за пръв път от много години ще се наложи дисциплината да идва от пазара и кредиторите (виж повече тук). Как точно си представят политиците, че ще поискат 16 милиарда лева назаем, при това с перспектива това да е нормата за следващите години, след като дори при 200 милиона емисия кредиторите очакват над 5,5% лихва? Впрочем лихвите тепърва ще растат  - както в САЩ, така и в еврозоната. Тази седмица премиерът на Обединеното кралство подаде оставка именно заради звучния шамар на финансовите пазари, предизвикан от лековерни намерения за влошаване на фискалната позиция. Ако това се случва на 6-тата икономика в света, със сигурност ще се случи и на България. Искаме ли да стигаме дотам?

Източник: Институт за пазарна икономика