Децентрализацията ще отключи потенциала на общините
Малките общини в периферията на икономически центрове често са с по-добра икономика от общините, които не са в периферията на икономически центрове
© ECONOMIC.BG / Wikimedia
~ 4 мин.
Петър Ганев
Ще задълбочи ли фискалната децентрализация различията между общините в България? Това изглежда е основният въпрос, който се повдига срещу идеята за преотстъпване на 2 процентни пункта от данъка върху доходите на физическите лица към общините. Когато преди месец дадохме старт на кампанията „2% в твоята община”, наред с огромния положителен отзвук, който получихме, ясно си пролича, че темата за регионалните различия ще влезе в основата на този дебат. През седмицата, по време на срещата на Американската търговска камара (АмЧам) с правителството, Институтът за пазарна икономика (ИПИ) имаше възможност да постави въпроса за децентрализацията директно към премиера и финансовия министър, като отговорът на премиера също се насочи към регионалните различия, визирайки опасността големите да спечелят, а малките да се окажат губещи.
Няколко съображения са важни в този разговор. На първо място е разбирането, че ако икономическият център дръпне, то всички около него страдат и различията се увеличават. Това обаче не се потвърждава от литературата и от данните за България. Скорошно изследването на ИПИ “Как влияят икономическите центрове върху развитието на периферните общини?”, макар и да не дава категоричен отговор, валиден за всички показатели и за всички центрове, все пак ясно маркира наличието на положителни процеси в периферията на икономическите центрове в страната. Малката община, която е периферия на икономически център, в общия случай е в по-добро икономическо състояние от общините, които не са периферия на такъв. Нещо повече, по отношение на работа и заплати, периферните общини по-често успяват и да стопят част от различията с ядрото, което потвърждава тезата за конвергенция в рамките на икономическите центрове.
Подобно наблюдение може да се направи и с по-задълбочен поглед на общинската карта на безработицата и на заплатите в страната. Видимо оцветяването в синьо (по-ниска безработица и по-високи заплати) на големите центрове, води след себе си и оцветяването в синьо на периферните общини. Казано по-просто, регионалната карта в България е зависима от състоянието на големите центрове и тяхното влияния върху заобикалящите ги общини. Затова например на северозапад има толкова влошени показатели – там просто няма голям център, който да тежи на картата. Регионалният разговор за фискалната децентрализация не трябва да е просто противопоставяне на малки срещу големи, а поглед към потенциала за развитие в различните региони на страната и обвързаността на големите ядра и техните периферии.
Вторият важен момент е разграничението между структурата и ефектите на различните приходоизточници в местните финанси. В момента държавните трансфери доминират в общинските бюджети и те имат своята изравнителна роля. Тенденцията е колкото по-малка (от гледна точка на бюджет) е общината, толкова повече да получава трансфери на човек от населението. В общините с бюджет над 50 млн. лв. (най-големите 20 общини) например, трансферите са около 500 лв. на човек от населението. Тази сума постепенно расте за по-малките общини, като общините с бюджет до 10 млн. лв. (половината общини в България) получават средно над 800 лв. на човек, а в не малко случаи и над 1000 лв. на човек. Това са субсидии за делегираните от държавата дейности (голямата тежест е на образованието), но също така за местни дейности, в т.ч. изравнителната субсидия, както и целевата субсидия за капиталови разходи. Всички тези трансфери играят своята изравнителна роля, като насочват повече ресурс на глава от населението към по-малки и бедни общини. Това е фискалният инструмент за изравняване.
Дискусията за фискалната децентрализация обаче е, на първо място, дискусия за собствените приходи, а не за трансферите. В момента собствените приходи, които идват предимно от имуществените данъци, са твърде малко – за повечето общини 3-4 пъти по-малко от трансферите. Макар най-големите градове и курортните общини да стоят по-добре, в повечето общини собствените приходи варират от 100 до 300 лв. на човек от населението. Ако гледаме общинските разходи на човек от населението, то в момента изравнителната функция на трансферите бие ефекта от разликата в собствените приходи. Резултатът е, че малките общини харчат повече на човек от населението спрямо големите, което не е изненада, но отново показва, че ако има проблем с общинските финанси, той не е в изравнителната функция, а в ресурса на местно ниво и структурата на общинските бюджети.
Фактът, че големите общини наглед ще спечелят повече от фискалната децентрализация не е резултат от някаква сбъркана логика в предложението за преотстъпване на 1/5 от подоходното облагане към общини, а просто отражение на по-високата концентрация на икономическа активност и доходи в тези населени места. Когато облагането на тези доходи се изсмуква изцяло от държавата, всички региони губят. Северозападът няма да настигне останалата част на страната с трансфери, това е пределно ясно. Положителните развития могат да се резултат само от задвижването на по-големите градове и икономическите центрове в района. Липсата на собствен ресурс в общините в момента е пречка пред този процес. Фискалната децентрализация може да отключи потенциала на общините, което е ключово както за успешните, така и за по-неуспешните региони в страната.
Няколко съображения са важни в този разговор. На първо място е разбирането, че ако икономическият център дръпне, то всички около него страдат и различията се увеличават. Това обаче не се потвърждава от литературата и от данните за България. Скорошно изследването на ИПИ “Как влияят икономическите центрове върху развитието на периферните общини?”, макар и да не дава категоричен отговор, валиден за всички показатели и за всички центрове, все пак ясно маркира наличието на положителни процеси в периферията на икономическите центрове в страната. Малката община, която е периферия на икономически център, в общия случай е в по-добро икономическо състояние от общините, които не са периферия на такъв. Нещо повече, по отношение на работа и заплати, периферните общини по-често успяват и да стопят част от различията с ядрото, което потвърждава тезата за конвергенция в рамките на икономическите центрове.
Подобно наблюдение може да се направи и с по-задълбочен поглед на общинската карта на безработицата и на заплатите в страната. Видимо оцветяването в синьо (по-ниска безработица и по-високи заплати) на големите центрове, води след себе си и оцветяването в синьо на периферните общини. Казано по-просто, регионалната карта в България е зависима от състоянието на големите центрове и тяхното влияния върху заобикалящите ги общини. Затова например на северозапад има толкова влошени показатели – там просто няма голям център, който да тежи на картата. Регионалният разговор за фискалната децентрализация не трябва да е просто противопоставяне на малки срещу големи, а поглед към потенциала за развитие в различните региони на страната и обвързаността на големите ядра и техните периферии.
Вторият важен момент е разграничението между структурата и ефектите на различните приходоизточници в местните финанси. В момента държавните трансфери доминират в общинските бюджети и те имат своята изравнителна роля. Тенденцията е колкото по-малка (от гледна точка на бюджет) е общината, толкова повече да получава трансфери на човек от населението. В общините с бюджет над 50 млн. лв. (най-големите 20 общини) например, трансферите са около 500 лв. на човек от населението. Тази сума постепенно расте за по-малките общини, като общините с бюджет до 10 млн. лв. (половината общини в България) получават средно над 800 лв. на човек, а в не малко случаи и над 1000 лв. на човек. Това са субсидии за делегираните от държавата дейности (голямата тежест е на образованието), но също така за местни дейности, в т.ч. изравнителната субсидия, както и целевата субсидия за капиталови разходи. Всички тези трансфери играят своята изравнителна роля, като насочват повече ресурс на глава от населението към по-малки и бедни общини. Това е фискалният инструмент за изравняване.
Дискусията за фискалната децентрализация обаче е, на първо място, дискусия за собствените приходи, а не за трансферите. В момента собствените приходи, които идват предимно от имуществените данъци, са твърде малко – за повечето общини 3-4 пъти по-малко от трансферите. Макар най-големите градове и курортните общини да стоят по-добре, в повечето общини собствените приходи варират от 100 до 300 лв. на човек от населението. Ако гледаме общинските разходи на човек от населението, то в момента изравнителната функция на трансферите бие ефекта от разликата в собствените приходи. Резултатът е, че малките общини харчат повече на човек от населението спрямо големите, което не е изненада, но отново показва, че ако има проблем с общинските финанси, той не е в изравнителната функция, а в ресурса на местно ниво и структурата на общинските бюджети.
Фактът, че големите общини наглед ще спечелят повече от фискалната децентрализация не е резултат от някаква сбъркана логика в предложението за преотстъпване на 1/5 от подоходното облагане към общини, а просто отражение на по-високата концентрация на икономическа активност и доходи в тези населени места. Когато облагането на тези доходи се изсмуква изцяло от държавата, всички региони губят. Северозападът няма да настигне останалата част на страната с трансфери, това е пределно ясно. Положителните развития могат да се резултат само от задвижването на по-големите градове и икономическите центрове в района. Липсата на собствен ресурс в общините в момента е пречка пред този процес. Фискалната децентрализация може да отключи потенциала на общините, което е ключово както за успешните, така и за по-неуспешните региони в страната.
