Нашата образователна система произвежда обществено разделение

Това са и част от темите на Конференцията „Образование от А до #. Иновативното училище“ на 17 юли от 10:00 ч., организирана от Economic.bg в партньорство с Новините на NOVA, Dir.bg и Kmeta.bg. Събитието ще се излъчва на живо в страниците на медиите във Facebook.

– Г-н Джонев, извънредната ситуация около COVID-19 направи разговора за технологиите в образованието по-актуален от всякога. Каква е опасността те да се превърнат в самоцел?

– Те са се превърнали в самоцел още от самото начало. Едно време беше супер иновация децата да правят power point презентация, но вкарването на технологии има смисъл, когато същината на процеса се променя. Ако начинът на учене остава един и същ, те може да създадат грешното впечатление за прогрес, когато всъщност има регрес. И това е голямата опасност – да не си помислим, че децата, като учат на компютър, сме им променили качествено процеса на учене. Един учебник на pdf е същият процес на учене, само че не е на хартия, а в е-вариант.

Последните 20 години се очакваше технологиите по някакъв магичен начин на подобрят ефективността на образователните процеси и се вкарваха огромни количества пари. За съжаление ретроспекцията показва, че няма възвращаемост. Проблемът е, че не променяме същността на преподаване, а само повърхността, само начина на доставка.

– Бихте ли дали пример за това как една технология може да се използва ефективно и неефективно?

– Да вземем сайта Уча.се – той репликира стандартните уроци с едно по-атрактивно обяснение, но те са като в стандартните учебници. Да, има полза от това, ако ти вкъщи можеш самостоятелно да го разбереш, но ако училището от другата страна не използва този ресурс адекватно, реално нищо не се променя. Евентуално детето е малко по-добре настроено към материала.

Идеята е не учителят да обяснява новия физически принцип в клас, а децата да гледат тези обяснения преди часа и на място да дискутират въпросите, които възникват. Тогава вече се променя структурата и фокусът не е да си назубрим урока, макар и с електронни средства, а да научим нещо и да използваме времето си заедно за диалог, за задаване на въпроси, за изследване как това се отразява на света. Смисълът на образованието е да има директна връзка с реалността, да подготви за живота.

– Тоест вниманието трябва да се фокусира върху преподавателя и преподаването?

Да. Може да промениш качествено педагогическия процес, без въобще да използваш технологии. Това са две различни неща. Мога да дам пример с метода Jump Mats, който прилагаме ние – учебен процес, който с много дълбоко и последователно обяснение на математически концепции, така че да го разберат всички деца, води до вътрешна мотивация у тях математиката да им е любима, така че те да усещат, че се развиват чрез него.

– Достатъчно ли е финансирането от МОН и в какви технологии всъщност трябва да инвестира?

– МОН дава пари, но на парче, без стратегия и на който им се примоли. Правят се някакви хубави неща, но те се изоставят. Има необходимост от държавна инвестиция в голяма медиатека от ресурси. Къде са например всички исторически документи, които ни разказват в клас и интерпретират вместо нас, когато ние можем да ги прочетем и да учим история не като наизустяване на факти и събития, а като начин на историческо мислене. Къде е „българската Wikipedia“, която да съдържа целия необходим материал за учене, няма я. Къде са софтуерните модели на физически процеси, с които да експериментираш? Изграждането на симулантни среди за учене има много голям потенциал ученето да стане много по-ефективно. Всички тези неща изискват целенасочена инвестиционна политика и имат много добра възвращаемост. Цялото това нещо струва колкото един изтребител, ние си купуваме 10 – ето къде са ни приоритетите в държавата.

Има и друго важно нещо. Едно е да направиш тези процеси, друго учителите да ги използват. Тук въпросът е къде са програмите за професионално развитие на учителите – няма ги.

– А какви все пак са положителните промени?

– Има раздвижване на системата и нашите училища са такъв пример. Имаме три, сега готвим четвърто. А положителните ефекти от коронаученето бяха учудващо много. Един от тях е, че родителите видяха процеса по начин, по който не са го виждали досега, и осъзнаха, че учителството не е проста работа. Това създаде друго качество на взаимоотношения между родител-учител и започна да възвръща уважението към учителския труд. Тази връзка се усеща и от децата. Те пък започнаха да носят повече отговорност. Схващането, че детето не иска да учи, не е вярно. Ако ти създадеш добра среда и му дадеш възможност то да има избор, казвайки какво му е интересно например, и ти го подкрепиш в този процес, то ще започне да носи повече отговорност.

Учителите също видяха, че тези инструменти не са страшни и аз съм сигурен, че се мисли как да продължат да ги използват и в бъдеще. Ние не искаме децата да гледат екран преди десетгодишна възраст, но за по-големите, които са по-самостоятелни, моделът на обърнатата класна стая може да сработи и да дава прекрасни резултати. За целта обаче трябва да се научат как да водят качествен диалог помежду си, не само да си блъскат мненията. Преди това пък трябва да научим учителите. Има необходимост от трансформация на цялата образоват система, защото ако училището не е среда за учене на всички, то губи почва под краката си. Не може да изграждаш любознателна личност, без ти самият да си такъв, нито да учиш някого, че грешките са възможности, ако сам не го правиш. Не може да убеждаваш някого в ценности, когато ти самият не ги живееш. Новият модел училище трябва да въвлече и родителите, и децата, и учителите във взаимно учене.

– Има ли и каква е опасността от превръщането на образованието в бутиково и от допълнително маргинализиране на изключените?

– Да, това е най-голямата опасност. Елитаризирането на образователната система води до маргинализиране на обществото и до разделение. Нашата образователна система произвежда обществено разделение, може би вследствие на дълбоки и неизбежни обществени процеси. Логично е да си мислим, че тя трябва да произвежда точно обратното. Това може би е най-същественият проблем – как да направим образователната система такава, че да преодолява разделенията и да дава по-равен шанс. Възможно е и в много други страни го правят.

Децата трябва да се научат да бъдат създатели на всякакъв вид стойност – икономическа, културна. Защото с навлизането на роботите човек вече няма да има нужда да работи, за да се издържа. Трябва да измислим как да осмисляме живота си в този момент, който не е далеч. Тогава има опасност от най-голямото разделение – една голяма част от обществото, държана на ниски нива на образование и консуматорско мислене, и друга, елитна част, която живее съвсем различен живот. Затова нашата отговорност в момента е да научим децата да се справят с този род проблеми и това не става с правене на 100 точки на НВО.

– Виждате ли в заявките на МОН за реформа шанс за по-смислена промяна?

– В момента не. Това, което се прави сега, е една разумна оперативна политика, но преди да има преосмисляне на целите на образователната система на обществено ниво и нова заявка за това, нищо съществено не може да се случи от една администрация. Просто нейната функция е да поддържа статуквото, да работи по-добре и ако има малко по-просветено ръководство, да прави някакви оптимизации в тези процеси. Горе-долу това се случва в момента. Управлението в момента е компетентно, но на оперативно ниво. Съществената промяна няма как да дойде от там.

Това не е невъзможно, Полша го направи за 8 години. Просто трябва осмисляне на обществено ниво, политически консенсус, а държавата да осигури необходимия ресурс. И извинението, че няма пари, не е вярно. Пари за тази реформа има.