Защо не ядем български плодове и зеленчуци?

Практически всички микро-, както и голяма част от малките предприятия работят в условия на тотална несигурност. Много от тях нямат достъп до финансови средства за разширяване и модернизиране на производството си, а много често дори за покриване на текущите си разходи. Най-сериозен обаче е проблемът с реализацията на готовата продукция. Често се стига до похабяване и изхвърляне на произведените с много труд и лични средства хранителни продукти. Това не е нова ситуация заради коронавируса, а перманентно състояние за последните 30 години.

Във всички маркетингови изследвания, които познавам, българският потребител категорично заявява, че предпочита храните родно производство. На практика обаче се случва друго. Най-често заради по-ниската цена, но нерядко и заради по-добрия външен вид българинът избира вносния продукт. „Утре на борсата ще взема само от гръцките. Нашите, макар по-вкусни, са дребни, неугледни и не ги купуват“ – подобно откровение, споделено на висок глас от ядосана продавачка на сергия с праскови, може да чуете на открития пазар. Дори най-големите български производители не са в състояние да покрият търсеното на пазара количество на някои храни.

Нашата колбасарска индустрия, например, работи почти изцяло с вносно свинско и телешко месо. Ако някоя голяма търговска верига в България реши да направи едноседмична промоция на прясно свинско месо от една мускулна група – все едно врат, бут или плешка, заради отстъпката от 20-25%, търсенето нараства значително. Дори с комбинирани доставки от най-големите български производители не могат да бъдат осигурени необходимите няколко десетки тона. Звучи невероятно, но в рамките на една седмица в България не могат да се намерят два ТИР-а свински бут и се прибягва до внос от Германия, Испания, Дания или друга страна.

Какъв е изходът?

Няма да се впускам в описание и анализ на причините как и защо се е стигнало до това положение. По-важно е да се намери изход от него. От голяма помощ в това отношение може да ни бъде европейският опит за подпомагане на местните дребни селскостопански производители. Но кой би имал интерес, а и възможности за това? Общественият сектор е най-добре позициониран да води партньорства на местни селскостопански производители с различни сдружения и да им придаде стратегически характер, осигурявайки общи ползи за региона. Това е така, защото регионалните и националните власти са първичен източник на информация, могат да „напасват“ законодателните контроли и да осигуряват достъп до големи потребителски групи и в крайна сметка да са гарант в тези партньорства. Освен това тематичните подпрограми в рамките на националните Програми за развитие на селските райони получават по-голямо кофинансиране от Европейския фонд за селскостопанско развитие (EAFRD).

Много полезни в предоставянето на безвъзмездни или ценово изгодни услуги биха могли да бъдат университетите и други научни и изследователски центрове, землячески организации и, разбира се, общините. Практически всички микро-, малки и средни предприятия изпитват недостиг на съвременно know-how и висококвалифицирани специалисти. Те нямат финансов ресурс да наемат външни фирми например за разработване на схеми за т. нар. box/basket delivery, създаване на платформи за онлайн продажби, провеждане на обучения по дистрибуция, маркетинг и CRM, изработване на оптимални маршрути и т.н. Освен пряката помощ към производителите, много важно е и запознаването не само на децата, но и на възрастните с ползите от развитието на местното селскостопанско производство. Организирането на опознавателно-възпитателни курсове по тази тема е типично поле за изява на подобни организации.

Местният бизнес също трябва да осъзнае своята заинтересованост от развитието на малките местни производители на храни. Хотелиерите, ресторантьорството и редица други отрасли са силно зависими от привличането на туристи в техния район, а високото качество и уникалният характер на местните храни могат да изиграят решаваща роля за това. Ако гост в един малък български град или село попита къде може да хапне вкусно, в най-добрия случай ще му кажат „Еди-къде си има хубава скара“. Трудно може да се намери местен ресторант, който активно предлага местен специалитет, приготвен по специално създадена рецепта само от локални продукти. Няма и туристически фирми, които предлагат турове до фермите с покупка на място на продукти, да не говорим за изграждане и поддържане на инфраструктура в отдалечените райони.

Държавна подкрепа

За осъществяването на подобни партньорства на местните производители на храни с държава, общини, обществени организации и бизнес трябва да се работи в две направления.

Първо, да се осигури на малките селскостопански производители закупуване или наем при изгодни условия на необходимото им оборудване, както и консултации за по-ефективна организация на производството и продажбите. Тези дейности могат да се поемат от различни организации – фондации, сдружения, търговски дружества или дори подразделения на съществуваща общинска, браншова или друга структура. Подобни партньорства ще помогнат да се избегне намесата на излишни посредници при реализацията на регионалните продукти. Обикновено в дефинициите за регионален продукт се акцентира на разстоянието между точките на производство и потребление. Много по-важно обаче е изграждането на къса верига на снабдяване (short supply chain), включваща минимален брой посредници – най-добре само един. Инициативата за съкращаване на веригата на снабдяване не трябва да се оставя само на селскостопански производители, защото те често нямат достатъчно висока предприемаческа култура и не знаят какви възможности съществуват за реализацията на техните продукти.

Един фермер трудно ще дойде сам до идеята да разположи в близкия град автомат на самообслужване (vending machine) за продажба на неговите пресни продукти. Още по-малко вероятно е фермерът да произведе атрактивно брандиран щанд или да си купи специализирана каравана, от които да продава. Наличието на история зад продукта, която да добавя стойност към покупката и да създава лоялност, е изключително важен елемент от характеристиката на един регионален продукт. Ясно е, че едно микропредприятие с 3-4 заети трудно ще създаде и лансира атрактивно историята на своя продукт. Стана дума вече, че малките предприятия имат нужда и от редица услуги, свързани с маркетинг, обучение на персонала, осъществяване на ветеринарно-санитарен контрол, достъп до нови технологии и др.

Дребните селскостопански производители трудно биха се организирали сами и за осъществяването на т.нар. колективни директни продажби – например съвместен кетъринг за обществени организации, общ уебсайт на няколко производители, провеждане на регионален фестивал, създаване на съвместен магазин, където няколко фермери предлагат продукцията си. Обществени и бизнес организации трябва активно да предлагат подобни услуги, без да търсят моментна печалба, а да се задоволяват с покриване на разходите си. Положителните ефекти за тях ще дойдат от общото развитие на региона.

Второто направление е свързано с изграждането на един общ национален бранд за всички регионални хранителни продукти. Аз лично съм инспириран от примера на Италия в това отношение. В резултат на проучване, доказало огромната притегателна сила на марката „Made in Italy“, Конфедерацията на италианските фермери Coldiretti създава концепцията „Campagna Amica“, която се реализира с помощта на едноименна фондация. Името служи като гаранция за качеството и автентичността на предлаганите храни и цели да подпомага не само селското стопанство, но и селския туризъм и опазването на околната среда в Италия. Огромно разнообразие храни и напитки от над 10 000 италиански ферми и кооперативи от различни райони се предлагат под общо лого в над 1000 фермерски пазара, 500 ресторанта и 200 магазина Campagna Amica в цяла Италия. С цел събиране и транспортиране на продуктите до магазините Campagna Amica е създадена CAI (Agricultural Associations of Italy). Така един производител от Сицилия може да продава портокалите си в магазин на Campagna Amica в Милано без физически да присъства там, но механизмът и приходите за него са като при директната продажба на един фермерски пазар.

Наличието на подобна национална марка, гарантираща качествени и пресни регионални продукти, значително ще облекчи държавата и обществения сектор в усилията му да подпомогне местните дребни производители. Така например разпоредба на общински власти на Рим изисква между консумацията и беритбата на пресните плодове и зеленчуци, използвани в училищните кухни в града, да са минали не повече от 3 дни. България има отлични традиции в производството на вино и редица хранителни продукти, а нашата почва ражда най-вкусните плодове и зеленчуци. Доверието на българите в марката „Произведено в България“ е аналогично на привързаността на италианците към техните храни и напитки. Затова създаването на една национална марка за търговия с български регионални хранителни продукти, подкрепена от държавата и обществения сектор, е обречено на успех.

Изкушавам се да дам още два примера. Германската провинция Баден-Вюртенберг стартира мащабна кампания за подпомагане на селскостопанските производители под надслов “Wir versorgen unser Land” (Ние снабдяваме/ изхранваме нашата страна)“. Съществен елемент от нея е лого с текст: „Natuerlich. Von daheim“(Естествено. От нашия край). То е разработено в различни варианти и се предоставя на местните производители безплатно срещу подписване на общи търговски условия. Разработени са безплатни мобилни приложения за търсене на регионални продукти, регионални промоции, фестивали, дегустации и т.н. Кампанията не просто подчертава високото качество на местните хранителни продукти, а ангажира клиентите с каузата да запазят страната си и селското ѝ стопанство такива, каквито ги познават и обичат.

Австрийската селскостопанска камара е регистрирала лого и марка „Gutes vom Bauernhof“ (Добро от селския двор). Чрез лицензионен договор те се предоставят на добри и строго контролирани предприятия за производство на селскостопанска продукция. Тази концепция за директно маркетиране е създадена в сътрудничество с експерти на Министерството на храните и представители на различни потребителски и специализирани организации и в нея участват над 1700 предприятия.

Предприемачество

В заключение бих искал да обобщя:

1. Завръщането на родните хранителни продукти на нашата трапеза е пряко свързано с нарастването на дела на дребните местни селскостопански производители в общото потребление на храни в България.

2. Малките местни производители на пресни храни се нуждаят от сериозна подкрепа, за да бъдат конкурентоспособни. Тази подкрепа трябва да дойде от обединените усилия на държавата, общините, различни обществени организации и местния бизнес.

3. Ролята на държавата и общините в подобни партньорства е сериозна не само заради възможностите за разпределяне на средствата от бюджета и европейските фондове. Създаването на единна национална марка, запознаването на хората от всички възрасти и социални слоеве с предимствата на регионалните продукти и „култивирането“ на едно по-отговорно отношение на всички нас като потребители към българския селскостопански потребител е задача, която е невъзможно да бъде осъществена, от който и да е самостоятелно работещ стопански агент.

Една по-активна и забележима подкрепа на дребния бизнес в селското стопанство ще събуди и негативни реакции. Не е трудно да се предвиди от страна на кого. Именно затова е важно наличието на политическа воля у управляващите за осъществяването на подобна политика. В момента особено актуална е темата за необходимостта от рестарт на системата. Вероятно в предстоящите си предизборни кампании всички политици ще заявят, че като дойдат на власт, няма да робуват на партийни пристрастия и лични интереси в управлението на поверената им държавна администрация.

Надявам се, че нашите политици ще осъзнаят стратегическото значение и високата „възвръщаемост“ на политиката за реално подпомагане на дребните селскостопански производители. Правителството, което получи тяхното признание, ще спечели още симпатиите на многобройните им клиенти и в крайна сметка на обществото като цяло.

Материалът е публикуван първо в "Твоят бизнес".